Приятели ...,чаках Ви... отдавна.
Живота , зара ни хвърли .
Надежди, копнежи , мечти.
Спомени далечни... неясни дори.
Живота пришпори ни по чужди пътеки.
Къде ли остана детството наше,
Пътека огрята в мигове мили
,светли нощтни пътеки,звезди искрящи.
Босоноги деца и игрите безкрайни.
Хляб и вода деляхме по равно.
Не беше ни леко,но здраво седяхме.
Къде ли сте Вие сега...приятели.
Какво ли Ви даде живота и зара .
Пътеката стръмна и трудна поехте,
С мечти младежки съдбите градяхме.
Не беше ни леко,напротив звездите не бяха за нас.
За други светеха те,а ние с порив и гняв,
В живота партина прокарвахме бавно.
Живеехме тежко ,но дружни си бяхме.
Чакахме дълго да дойде по светлия ден.
Не беше ни леко,на никой...
Загубихме много и приятели близки,
Страдахме заедно и вървяхме напред.
Но къде ли сгрешихме,кой ни сломи.
Защо тъгата спътница стана?
Мъка и скръб по пътя ни бяха.
Коя си ти ориснеце скрита,че взе ни от всичко.
Душите ни веч не пееха в хор,кървяха в болка позната.
Орисница ли бе или дяволско дело,не знам?
Но вече се беше вгнездило,зло и демон, приятели мили.
Блян ли ще бъде детството мило.
Кога ли пак ще видя приятели близки.
И тебе да прогоним –позната тъга .
Приятели хвърлете, зара си щастлив.
От очите, дявола да си прогоним,
От шепотта на детството, мечтите да дадем.