Ако има нещо което не мога да изтрия от спомените си в годините ,котато ни „усядаха” т.е. вкарваха ни в коловоза на комунизма, беше онзи трогателен и мъчителен момент на изземването на конете ни. От Рила директно в Карлово, близо до месокомбината. Бях на шест години тъкмо ми бяха подарили последното родено конче с бяла звездичка на челото.Обичах го както дете обича конче-силно. Но после, дойдоха ,свалиха конете и моето конче долу в кланницата.Жените виеха,ридаеха и нареждаха,плачеха.Ние децата неразбиращи български се суетяхме, недоумяващи какво се случва ,но се притискахме до майките си и плачехме в едно с тях. Колко болка,колко съкрошени души, смазани съдби.А коня символа на каракачанина,божествено създание благодарение на което сме устоявали във вечното преследване и борби.Убивайки него, те убиваха и частица от духовноста ни.