Понякога седя и мисля. Понякога само седя.Гледам звездите. Мисълта ми лети, обикалям ги тях звездите.Светове и в тях някъде  и аз.Прашинка. Тихо присядам ,загледан,май че започнах да мисля. Спомени.

И ПОСЛЕ. Не знаехме и не разбирахме какво се случи. Просто ни „усядаха”, култивираха ни и ни вкарваха в коловоза, наречен комунизъм.  Ние не разбирахме, бяхме деца. Свалиха ни долу при другите и те в коловоза. Защо плачеха жените, а мъжете намръщени и покрусени. Ние притичвахме към майки и баби питахме и не разбирахме.Те тогава ни  отнемаха СВОБОДАТА. Тe, отнемаха най-съкровените частици от нас, ние бяхме малки и не разбирахме. Мамо,защо тате счупи гегата,защо изригна с този вик, та ние се сгушихме уплашени,не знаещи.А майките и те нищо не разбираха, но с вродената си прозорливост усещаха опасността и тихо ридаеха. Тръгнахме към НИЩОТО. Слезнахме долу в града и се започна. Беше ни страх, бяхме малки и изведнъж град, къщи, народ говорещ нещо неразбираемо и гледащи ни предпазливо ,подозрително. А ние тях с  любопитство и недоверие. После дойдоха милиционери, търсеха, ровиха - нищо. Ние малки, гледахме. Беше ни страх.А и не разбирахме, бащите бяха мрачни и не споделяха нищо. А ние растяхме , говорехме и то без диалекти,нали учехме езика направо в училището. Започвахме да разбираме,  то бащите ни били почти врагове, скалъпеха им набързо процеси, влезнаха в затвора. А децата с клеймото продължехме напред. Не беше ни лесно, трудихме се здраво ,деца - сами .

Връхлитат ме тези спомени, може и от старостта да е,но не ме оставят, навестяват ме често. Милите ни майки много от тях не издържаха, сломи ги тази промяна. Волни хора поставени на коловоз и то какъв, не знаещи езика, нямащи занаят, имащи самобитна християнска култура и възпитание, далеч  от вече наложилият се атеизъм в страната. Колко болка имаше в тези благи очи, колко болка.Никога и дядовците и бащите ни събирайки се не говореха нищо друго, освен за онези години, онези, защото то им беше живота. Говореха за неща преди  200 – 300 години,като за нещо станало вчера, говореха сякаш там са били,  а често говореха и за по стари времена. Това беше тяхното училище ,предаваха нещата,пресъздаваха нещата, затова не се губеше и връзката при тях. И изведнъж в КОЛОВОЗА. Тежко им е било, но дедите им са поемали и по тежки предизвикателства,  много хъс и жажда за само доказване и несломим дух,това е нещoто, което ги е движело напред за да оцеляват.