Трудно е в няколко изречения да направиш  кратка разходка назад във времето, а то бясно препуска и не улавям мига, преплита се минало ,настояще и бъдеще. Може би е добре да започна с едно мое стихотворение, по скоро откровение в по новите времена. „ ...На мнозина позволих да ме познават, макар и непознат да съм ...”
Не познавахме света,ние живеехме в нашият свят, свят на легенди, митове, приказки, свят сред природата, далеч от ритъма на онази цивилизация, от която се плашехме, ние не я искахме. Харесваше ни планината, стадата, конете, песните, танците, огъня в нашата колиба.А колибата бе нашият свят, всичко събрано в тази малка колиба. Бог беше там. Целият свят беше там. Там се раждахме, живеехме и умирахме. Радост, скръб , всичко събрано в тази малка колиба. Не се забравя и никой от поколението ни не я е забравил. Растяхме и опознавахме света около нас, планини, поля, реки, гори, животни, коне и ние част от тази дивна природата. Тя ни учеше. Ние не и се месихме, почитахме я и се страхувахме от нея, тя бе част от нас. Растяхме свободни, като птиците, волни като конете, верни като нашето куче -каракачанското .
Но после нещо се случи, бащите угрижени, нервни, майките и те мълчаливи . Трябвало да слизаме, къде и защо, не разбирахме и тихо се сгушвахме до по големите, но май и те не разбираха.Ставаше нещо, започнахме да се предвижваме по непознати места, стадата намаляваха, бащите отсъстваха за по дълго . И един ден за нас децата се случи нещо непонятно, нашите опънаха „чатури ” в края на града.Бяхме сковани, страх, уплаха от неизвестното. Със сетивата усещахме ,че нещо се случва, нещо което ще преобърне всичко в нас.Блуждаещо търсехме бащите с овцете-нямаше  ги, конете ги нямаше, само малките кончета и кучето Мурджо . Не си спомням по тъжен и мъчителен момент в онези години. Започваше нещо непознато. Поглеждахме страхливо наоколо, но то в края на града само градини, ниви и някой заблуден човек ,когото гледахме подозрително и с уплаха.
После се появиха някакви хора цивилни и с униформи, придърпаха кучетата и воят им се сля с воя на майките и бабите ни.Застреляха ги пред нас. После взеха и кончетата, ние тичахме след тях, не знаехме къде ги водят, а те право в кланицата. Плачехме, жените нареждаха и ридаеха, бащите гневно захвърляха гегите и говореха нещо, което не разбирахме. Нашият стар свят си отиваше.
По късно разбрахме, започваше колективизацията, поставяха ни в коловоза на комунизма. Започна се. Идваха униформени, търсеха нещо, ровиха, а ние децата до единствената стая, прави и неразбиращи. Какво правят тези непознати в нашата стая? Tя беше вече като нашата колибка.Идваха и пак и пак, и една нощ тръгнаха с баща ни. Не знаехме български и не разбирахме . Бащите бяха закона, закрилника, авторитета, на който не смеехме да противоречим  в нищо и изведнъж ни го отнемат. Другите мъже също . Оставиха най малкият от братята им, да се грижи за десетте деца. Майките не разбираха езика, нямаха налаганите трудови навици с бригадири, чиновници, смени и т.н. Бързо угаснаха, отидоха си тихо, така както и бяха дошли на този свят. Остана само тъга и болка по нещо ,което безвъзвратно си отиваше........

В България, предполагам и в останалите балкански държави много малко се пише за този етнос. Имам доста въпроси около този етнос и ще ти задам няколко:

През кои години българските власти окрадоха имуществото на каракачаните и ги натикаха в ТКЗС?

Някога правени ли са отделни генетични изследвания на каракачанското население?

Кога и как каракачаните са възприели Християнството? Исляма? Преди това каква религия са изповядвали?

Какви са отношенията между каракачаните и помаците? турците? Враждували ли са някога с тях?

Каракачаните как са били третирани по време на Отоманската империя? Римската империя? по времето на тракийските царства на Балканите?

Живеят ли каракачани в днешна Турция? Румъния? Сърбия?

Благодаря предварително за отговорите,

russofil

Доста въпроси, за по -голяма част от които има много изследвания и много публикации.За съжаление в България чак в последните години започна да се пише за произход, бит, култура на етноса ни. В общи линии по-голяма част от изследователите считат , че ние сме едни от най-старите племена населявали пределите на днешна Гърция, основно около Пинд и Епир планина. А голяма час от нас самите съхраняват предания, песни, носии, от преди Омирово време.Ние през онези години не сме се били номадско племе, а сме водили уседнал живот в и около Епирското деспотство и др . Счита се ,че сме едни от последните защитници на Константинопол , то и знамето ни е , знамето на Византия. От там почва и вечното ни преследване , носенето на черни дрехи и овцете дори черни в знак на траур. Ревностни православни християни, никога дори и през комунизма не сме изоставяли нашата вяра. Нашият духовен учител е бил не кой да е ,а св .Козма .Това е естественият пророк признат от църквата за светец, интересни сказания има за нас. Питате кога сме се появили в пределите на България,Сърбия,дори и в Румъния. Това е станало по време на Али паша Янински -реформатора. Но и тук историята е дълга. Прогонени част от тях са се придвижили към тучните пасища през лятото на север, а зимно време отново на юг. Относно турското робство, не знам дали сте запознати с историята на Гръцкото национал освободително движение, но в основата и и основни пълководци са били каракачани и т.н. След втората световна война границите се затварят и една голяма част остават тук и в другите съседни страни.Много разделени семейства. Нещата в Югославските републики са се решили още през 1971 година и там каракачани не са останали.Тук са останали около 15 х. и комунистическата власт най-трудно се справи с тях. На няколко пътя е правила опити и чак 1958 г. излиза прословутото постановление за усядането ни. Тъжна история и тежък, най-тежкият момент в живота на каракачаните.